Ясно ми е - малка е Итака.
Одисей изобщо не е цвете за мирисане.
 Но ще го чакам.
Зная, че морето го вълнува,
 колкото кълбото ми със прежда.
И когато плаче се преструва,
 и когато стихове нарежда...
Зная, че на всеки остров има
 (важно е за мъжкото му его)
по една-единствена любима.
Всички сме единствени за него.
Щях да го забравя още вчера,
ако можех някак да не помня, 
как преди години го намерих
да лепи една строшена стомна.
Как събра досадните парчета, 
как направи фигура 
и после
стомната от цветове засвети
като песен.
И ме омагьоса!
Вие, сополанковци(простете),
дето ми обсаждате сърцето,
можете ли да родите цвете
от разбита болка на парчета?
Можете ли от ранено чувство
храм на любовта да построите?
Ако все пак Одисей напусна - 
храмът ще се срути над главите ви.
Затова - по живо и по здраво -
отнесете смъртното си тяло.
Само сто години ми остават.
След това ... ще чакам отначало ...!

Камелия Кондова