|
Не съм безгрешна - просто няма нужда (за теб обаче няма да греша) Ще идвам винаги, и никога - и чужда ще бъда без сърце, но с ангелска душа.
Ще бъда праведна, но никога изправена (една мечта, по-тъжна от печал) Ще идвам облачна, а после ще съм залезна (във сън ще ме сънуваш - незаспал...)
Ще бъда смисълът, осмислящ и безсмисленото, във мене ще умираш - прероден. (Едно ухание от спомени прелистено) ... и себе си ще бъда. Не и мен...
Ще бъда вятърът в последните ти стъпки (ще ме видиш как вървя и без да стъпвам) Ще бъда гробище за грешните постъпки, от утре ще напредвам - и отстъпвам...
И никога не бързай да ме стигнеш (обичай ме - но само от инат) Когато остарееш, ще постигнеш това, което губиш като млад.
Сега заспивай - утре ще му мислиш, а аз ще бъда твоята мечта. По дяволите, колко ще ми липсваш! Не искам! Но се случи - и умря...
|
понякога светът край теб се срива,
умират с писък твоите мечти
и облак черен слънцето покрива.
Любов загубил, ти си победен,
светът без цветове за теб остава...
Не искаш и да знаеш, че е ден,
липите аромат, че разпиляват.
До болка празно могат да звучат
словата на приятелите стари,
които се опитват да гасят
горящите в сърцето ти пожари.
От думи няма смисъл. Те горчат,
дори с добро, когато се изричат...
Днес вярваш, че човекът е богат,
когато е обичан и обича.
Не искаш да достига ничий глас
до мъката, дълбоко в тебе скрита,
освен един - познат от онзи час,
във който си се носил към звездите.
Но вслушай се в дървесните листа
и в шепота на вятъра крайбрежен...
Не си отива всъщност любовта
и не умира... Тя е неизбежност.
При мен не те доведе обичта.
Дойде, когато всичко ти горчеше
и огнен ад изглеждаше света.
Жадуваше покой и топла нежност,
разбиране, приятелска ръка,
за да изгрее в твойта безнадеждност
една отдавна паднала звезда.
Какво сега? Отчаяно въздишаш
и в мислите тежа като вина.
Пореден номер в дългия ми списък,
опитал да избяга от скръбта...
Защо ти беше себе си да лъжеш?
Аз мога да обичам и така -
без вяра, без надежда и присъда.
Нима търпи окови любовта?
Дано откриеш светещата нишка
към свойта обич. Аз ще бъда спомен.
Повярвай ми, простих ти. Без въздишка.
Приятен път. И знай - не си виновен.
Знаят ме от хиляди години -
тръгвам си, а после пак завръщам се,
никой смъртен няма да отмина.
Спомняш ли си? Вече сме се срещали.
Пееха щурци и беше лято.
Дните се топяха като свещите,
дето пред олтара ми горяха.
Сети ли се? Идвах и през зимата.
Топлих те, напук на ледовете.
Май, че си забравил мойто име...
Аз любов съм. Идвам, за да светя.
Знаеш ли? В минутите отчаяни
в тебе продължих да съществувам.
Сам си, а не ме повика - знаех си.
Смъртните от болка се страхуват.
Плаша ли те? Пак пресичам пътя ти.
Всичко ти прощавам. Незаслужено.
Сигурно познаваш ме по стъпките.
Връщам се. Защото съм ти нужна.
реален ли си ти или си блян!?
Яви се през нощта във мойте мисли
и каза, че не искаш да си сам.
Дали те има, аз ли те създадох
от сребърната лунна светлина,
с дъха си ли сама живот ти дадох
или пък дишаш истински в света?
А може би си в друго измерение
и чакаш ме да дойда всеки час,
любов да търся в тебе и спасение
в прегръдките ти, тръпнеща от страст.
Дали те има, аз ли те измислих,
мой слънчево сияещ, топъл блян?
Но ако жив си само в мойте мисли,
отнякъде все пак дошъл си там.
...
Някъде... след два. Между нощта. И утрото.
Пътищата се завръщат.”
П. Парнарев
А аз не съм свободна,
навярно никога не съм била.
Една тъга в очите ми, като пробойна,
завързва ме на възел и ми пречи да летя.
Дори след оня час, към два,
не виждам път и пак не тръгвам,
прекосявам се хей тъй, съвсем сама,
с надеждата да се открия, за да не осъмна.
Въртя се в кръг, не се намирам,
отдавна вече в мене не е същото.
От предателства, които все откривам,
просторът ми надвесен е над мен намръщено.
Тогава спирам да го гледам
и стълби към звездите не строя.
Не намирам нищо, което да последвам,
защото тегли ме със твърдост цялата земя.
Смирявам се и в утринта,
която зениците ми с лъч погалва.
Притисната от търсене на път в нощта,
денят отново в липси несвободна ме заварва.
Ани Монева
и да желаеш пак да полетиш.
Да знаеш, че безсмислено е вече
за него цели нощи да тъжиш.
Да знаеш, че морето е безкрайно
и пак да искаш да го прекосиш.
Да плуваш, да мечташ тайно,
че може любовта да възродиш.
Да знаеш - тя е невъзможна
и всяка твоя крачка е скандал.
Пътят те превръща във заложник,
щом нещо някому си дал.
Да знаеш, че водата е изтекла,
че няма вече връщане назад.
Че щом си думата веднъж изрекла,
не е възможен никакъв обрат.
Да знаеш, че пилееш сили.
Да се опитваш времето да спреш
или поне да върнеш тези мили
ръце и устни... Ти ще разбереш...
Да знаеш - планината е висока,
и непристъпни - нейните скали.
Копнееш да я изкачиш, да скочиш
към пропастта... Безсмислено, нали?
Да знаеш, че вулканът е угаснал,
че пламъкът го няма вече там.
Че даже мислите са сраснали
на възел... И колко много ме е срам,
че се опитвам да ти върна
онази страст и огнен плам...
Да надхитря съдбата, да преобърна
душата ти... не мога... знам...
Това е то - животът ме наказа
във вулкан от обич да се влюбя.
А после с лава от омраза
да посипе пътя... и да го загубя...
И бягам - без да казвам на къде.
Отмервам се във думи. Безтегловно.
Загубих се... и плача за да спре.
Прощавам си злините. Без отсрочка
зад римите - наричам ги живот.
Икони не намерих. Само прошка
Ненужна... като нужда от любов.
Не се променям. Просто натежавам
по мъничко, безгласно - ден след ден.
С години - не! Чрез мисли остарявам
а огънят ме прави по-студен.
Пораснах малко. Може би с година
сред дъжд и слънце - моята дъга.
Не беше чувство - просто си замина,
за спомен ми остави - празнота...
Не се сбогувам. Просто се завръщам
сред себе си - Усмихнат, (но дали?)
Оптимизма със ръце сега прегръщам
излъгах се... но някак си - боли...
(и себе си видях - но заглушен).
В сърцето ти един човек умира
(след време той ще бъде прероден).
Забрави името, обесено на клоните,
а после ме потърси - без следа.
Питаш ли се как летят балоните?
С любов летят - това е свобода!
Обичаш рамките - обичаш интериорите,
във тях намираш смисъл да си цяла.
А аз съм онзи, дето търси априорите,
чрез тях доказвам колко си ми дала.
Разбираш ли защо съм като книга?
Разбираш ли какво да разбереш?
От букви съм направен - хайде, стига!
Защо се мъча - ти не можеш да четеш...
(по-близки сме, когато сме далеч).
Създадохме любов от отрицания
и, бързайки, напредвахме назад...
Не можехме да бъдем по-различни
(навярно разликата бе да сме еднакви).
След толкова първичност сме вторични,
по-истински излъгани - и жалки...
А те, годините, минаваха - безлични
(снегът се стапяше от вчерашни слънца).
Намирахме се само като тичахме
(с надежда да ни раздели света).
Намразих те до дъно. Непотребна!
(Без тебе ще живея и обратно).
Ще стигна сам химерата заветна
и без да бъда птица, ще съм ято...
... и в този миг небето се разкъса.
(пороят ме завари - не заварен).
Последната ми мисъл беше къса
и нейде там те срещнах - беше спряла!
душата сгушена лежи
обвита в самота и недоверие,
обидена от многото лъжи.
Една усмивка блеснала в очите
събуди я, за миг я съживи..
Поиска тя да стане и опита
оковите си силни да строши.
Поиска си простора и крилете
в небето синьо пак да полети.
Поиска си мечтите, и сърцето
отново да обича и трепти.
Събудена.. И искаща! И пряма!
Изправена! И горда! И гори!
Душата стана толкова голяма,
че всичко заблестя и заискри.
Паула Петрова
