себе си на две да разделя.
Изгорях, когато се притиснах
за последно в теб. И заболя!
Болка неусещана - такава, 
дето сграбчва ти душата, дави я.
Още не разбирах, че остава
празно след напразни обещания.
Нямам те. Сърцето ти единствено
мое е. Нетленното е мое.
Те ми стигат - да те преизмисля.
В друг живот аз цяла ще съм твоя.

Мая Попова

(тъкмо сложих в сърцето си ред) -
ще излезе по-умен и силен
от поредния хленчещ поет...
Не ми сваля звезди от небето.
Не раздава половината свят.
Сто ината в очите му светят -
срещу моя едничък инат.
Всички Еви във мен се бунтуват:
"Не прекрачвай във този роман!
Преди теб - той и нас е целувал.
Не от поглед - от ром е пиян!"
Аз съм чела подобни романи...
С моя кръв пишат някои от тях.
Но от цялата болка остана
един - в края на устните - смях.
Точно колкото да го разплискам -
парещ извор сред зимна река.
И преди да го стресна с "Не искам!" -
ще съм казала сто пъти "Да!"

Камелия Кондова

когато разпилея всички спомени,
сърцето ми ще е напукано сияние
от ветровете-скитници оголено.

Тогава ще съм чиста. Ще съм ничия.
Ще бъда празен лист, очакващ Тебе.
Ще разцъфтят отново всички лилии
и ще се раждат влюбени поеми.

А Ти ще дойдеш ли? Когато се пречистя?
Да бъдеш този, който ще ме пише?
Да донесеш на утрото ми бистрото,
а пък на устните ми, чувството,че дишат...

Caribiana (Тя)

С претенции да не прилича на всички останали.

Идва задъхано, прави се на закъсняла,

кокетира изкусно с кичурче от косата си,

гледа невинно като децата...

Размества си пръстените — да не забравя,

че е единствена...

Забранява си мислите,

разрешава си всички посоки.

Пие глътчица вино.

А очите и — големи и мокри..

Тази любов не признава къде е ходила

досега и къде се е губила.

Измисля си някакво чудо,

седи на перваза и безсрамно флиртува

с дъжда и със капките.

Не обещава.Знае, че ще си тръгне

един ден съвсем неочаквано.

Знае и други неща, но сега си мълчи

и подрежда (навярно по важност)

първо себе си, после всичко останало.

Няма дом и не иска да знае за него.

Тази любов няма нищо за губене,

няма време за нищо на дребно,

няма планове и кроежи за утре.

Тази любов е подвластна на себе си само,

иронично се смее в очите си,

гаси си цигарата недопушена...

Никаква не е, не вярва на притчи...

Не позволява да видиш,

че и треперят пръстите.

Тази любов просто не е научена

на любов и на себе си,

не и пука от нищо,

не знае питомно да прегръща...

Тръгне ли — ще дойде само шапката да си вземе.

(Ако изобщо реши да се връща.)

Яна Кременска

която в думи съм превърнала.

Навярно в същия момент

зад ъгъла,

със устните, които не целунах

върху лицето на някой от вас

тя пише най-невероятни изречения,

държи ръцете й,

докато силуета ми

на тъмния прозорец избледнява,

стопил се от очакване.

Тогава тихо сядам

над листа.

Душата си разлиствам,

тя цъфти, завързват плодовете.

И после Есен.

Капят думите по листа

като ябълки —

От никой не откъснати

Не пожелавам никому такова влюбване!

Не ми завиждайте за любовта,

която в думи съм превърнала...

Яна Кременска

Насън,

само насън се случва

да вярвам в нещо неочаквано

и хубаво.

Насън се влюбвам

и с вакхански устни

целувам.

Ронят пръстите ми цвят на ябълка.

Насън се помирявам с тялото си...

Събуждам се от смелостта

да викам името ти.

Стените заговорнически се усмихват,

отнели топлината на съня ми.

Тогава зъзна, свита във леглото,

а някъде дълбоко в мозъка ми

се чупят стъклени мостове.

Затягат се около мен мостовете

на земната ми същност.

Ръцете ми са ябълкови клони

прекършени

внезапно, до следващото ми сънуване.

Насън,

само насън се случва

да вярвам в нещо неочаквано и хубаво.

Само във очите ми — ням въпрос без отговор.

Някой ме прегръщаше, беше пълнолуние,

беше мълчаливо, беше много опако.       

Без да ме очакваш, без да те очаквам,

само зимен спомен с дъх на неизказано.

Тръгнах си и даже не изпуснах влака,

тръгнах си без сълзи и без обещания.

Просто като истина, бяло като зимата...

Вързах си душата с възел от предчувствия.

Тебе ще те има, мене ще ме има.

Другото е писъкът в скъсаните струни.

Другото е болката — тост за късни нощи,

няколко илюзии с попротрити лакти,

фактът, че ме има, и че дишам още,

и билет за всички закъснели влакове.

Яна Кременска

и дишат с нечии позакъснели стъпки,

защото тази нощ навярно ще се сбъдна

и с теб ще се събудим други утре,

защото някъде във мене се обажда

оная моя непокорна същност

и името й сигурно е жажда,

покълнала от тънкото на пръстите ми,

защото думите ми, тръгнали към тебе,

приличат на развързан вятър

и любовта ни сигурно е време,

забързано към някакво приятелство,

защото сме забравена материя,

дошла от миналите ни животи,

защото с теб ще се намерим

след най-последното защото.

Яна Кременска

така съм те очаквала,

че всичко друго просто няма смисъл.

Измислих те,

но има ли измислици,

в които цял живот се вярва?

Повярвай ми,

боя се да ти кажа,

че те обичам.

Обичам те от толкова отдавна,

дори преди да се зачена от реброто ти.

Теб те е имало и в миналите ми животи

под формата на светлина и жажда.

Повярвай ми, наистина ми вярвай!

По улиците нощем скитах

и те търсих с вятъра.

Така съм те очаквала,

че нямаш право

да си отидеш някога

със някой от измислените влакове.

Повярвай, този път сълзите ми

не са измислени и ще измият

грима, за да ме видиш истинска.

Повярвай ми!

Яна Кременска